Бай дъ уей

До Сантяго де Компостела на Четири Крака – зимна сутрин през Август

Hospital de Orbigo – Rabanal del Camino – 36 km.

Някъде след моста, в Hospital de Orbigo би трябвало да ни чака покрив, под него легло, оборудвана кухня и баня. Поне с такива сведения разполагахме за  Albergue de peregrinos parroquial Karl Leisner, което си бяхме избрали за предстоящата нощ.

Тук трябва да кажа, че съм много щастлив от факта, че извървявам каминото точно по това време. Нямам пред вид лятото макар и това да не е за пренебрегване, а че се случва точно в настоящият век.

Ако поради някакво стечение на обстоятелствата бях пилигрим от 13 век нямаше да се радвам на удобни туристически обувки, в албергето нямаше да има готварска печка с керамични котлони и най-вече, би имало огромен риск да не стигна жив и до малкото удобства след моста на Hospital de Orbigo.

По това време, група рицари били превзели този поста дълъг и красив и преминаването през него и продължаването към Сантяго е било възможно само след рицарски дуел.

В крайна сметка, окупацията на моста от /според мен/ прекалили с  чудесното испанско вино рицари не продължила дълго и днес няма и следа от тях.

Даже и Тол Такса за преминаване по моста няма, което ни позволи да преминем свободно и да продължим към албергето, а на сутринта и към Сантяго.

Спалното помещение трябваше да делим с доста развеселен пилигрим, за който определено мога да кажа, че датира от същия този 13 век. Поне банята която е взел за последно би трябвало да е от тези времена, което правеше въздухът в албергето много богат и гъст като буца забравено във времето френско сирене.

Нощта не беше безкрайна и на сутринта с Дани излязохме на на пътя в търсенето на глътки чист въздух. Миризмата на весел пилигрим, който се къпе само във вино не беше особено тактична и не усети нито един от намеците, че е нежелана. Освободихме се от нея чак преди Асторга.

„Камино през Август?!?!“ „Вие сте луди!!!“ „Ще умрете от жега!!!“ бяха само част от реакциите и предупрежденията на приятели, след като им споделяхме намеренията.

Ако ги слуша човек, то Испания по това време на годината трябва да е нещо като включена на 300 градуса фурна за печене, а ние би трябвало да сме забравени в нея за месец  и нещо вратни пържоли. Каква ти фурна? Така описано от хората с опит, камино през лятото би било равносилно на плажуване в доменна пещ,  направо крематориум. В Сантяго би следвало да пристигнем доста опечени и с приятен  загар, като на хрупкаво пиле на грил. Прекалено гриловано пиле.

За наша радост всички тези предупреждения се оказаха празни като бутилка от вино на първи януари сутринта. Или дори още по-празни. Точно като главата ми след гимназията.

Не само, че не умряхме от жега, ами имахме нахалството да се радваме на прохладно време почти през целия преход. Почти,  защото сутринта,  докато напускаме албергето не можеше да се каже, че е хладно. В този момент  термометрите показваха цифром: 4 и словом: четири градуса по Целзий. Една температура, която в никакъв случай не може да се определи като класическа испанско-августовска.

В същото това време в София приятелите и роднините ни се топяха като асфалт на жега, която караше термометрите да крещят: „Четиридесет градуса!!! Искам температурно убежище в Аляска!!!“

В този ден пътят ни, за радост на окото трябваше да премине през Асторга. Там, в непосредствена близост до катедралата, има едно кафе с подредени на открито масички. Това кафене не е някаква особена забележителност, но повечето пилигрими отсядат там. Не за друго, но от масичките – най типична тръбна мебел, се отваря чудесна гледка към Епископският Дворец на Асторга – проектиран от Гауди. Захарчето към кафето също носеше името „Гауди“ без да е проектирано от именития архитект.

И най-дългото кафе не е достатъчно дълго, за да можеш да се порадваш на тази сграда.

Продължихме си по пътя и след има – няма две преки попаднахме на реклама за БЪЛГАРСКИ МАГАЗИН в района. Не го посетих и за това нямам представа кое му е българското. Дали е заради сиренето, лютеницата и ракията или просто е обикновен магазин, в който нямат дребни. Оставих тази мистерия да ме гризе от вътре като дървояд и продължихме напред към Rabanal del Camino.

По пътя срещнахме за първи път един средно-възрастен пилигрим. Както ми беше станало ясно стотици километри по-рано,  в повечето случаи хората по пътя задават въпросите, които биха искали ти да им зададеш. И ето, че човека ни попита от къде сме. Знаехме верния отговор и му го дадохме. В знак на уважение му зададохме същия въпрос, за да може после да разберем, че е швейцарец.

Швейцарецът с бяла панамска шапка и добро настроение не пропусна да зададе и вторият си въпрос. Къде ще спим? И на този въпрос знаехме верният отговор. Посочихме му избраното от нас алберге, след което трябваше да  научим за неговите планове.

Швейцарецът беше решил да повтори Камино. За разлика от предния път, сега беше твърдо решен да избягва големите спални, споделените баня, кухня и среднощни неволни човешки звуци и аромати. Той беше решил да си наема самостоятелни стаи. Така беше направил и сега. Радваше се, че в момента го чака една оправена, тиха, уютна и самостоятелна стая, която си бил резервирал по телефона.

Била същата, която бил ползвал и на предно си камино.

След тази информация, ние с Дани избързахме напред и  се разделихме с швейцареца, но за кратко.

По-късно, по време на разходката из Rabanal del Camino попаднахме на ведрия швейцарец. Този път той беше в компанията на бутилка бяло вино, две чаши и една пилигрима от Азия…

Остави коментар:

Може да харесате също