Бай дъ уей

До Сантяго де Компостела на Четири Крака – Концерт за гръклян и нос

ЛЕОН –  смесеното спално помещение на „Albergue de Peregrinos de las Benedictinas – Santa Maria de Carbajal“

04.15 много рано сутринта.

Четвърт час по-късно  телефонът трябваше да ни събуди, но това щеше да е възможно само при положение, че бяхме заспали.

С Дани лежахме в креватите си в смесеното спално помещение на „Albergue de Peregrinos de las Benedictinas – Santa Maria de Carbajal“ и вместо да спим,  зяпахме  в тъмното и просто чакахме да стане време вратите на албергето да бъдат отключени и да тръгнем отново по пътя към Сантяго.

Тази нощ,  на това място будилниците бяха лишени от всякакъв смисъл. Въпреки ранния час, в това спално нямаше нищо за будене.

Всичко живо беше будно. Това може да докара всеки будилник до там, че да изпита остро чувство за пълна безполезност, което от своя страна би го подтикнало да си направи харикири пронизвайки се в циферблата със стрелката показваща минутите.

Причина за широко отворените очи на всички пилигрими през почти цялата нощ беше едно  звучно хъркане с испански акцент. То идваше от леглото до това, което с Дани бяхме получили и съобщаваше на всички, че има един човек, който спи дълбоко, блажено като бебе и си почива активно.

Ако можехме да напуснем албергето по-рано определено щяхме да тръгнем още в един часа през нощта. Да ама не. Трябваше да останем  и внимателно да изслушахме целия четири часов концерт за гръклян и нос, който прекъсваше за секунди. Кратки секунди на тишина, които биваха последвани от мощна експлозия изкърквания.

Мога да се обзаложа, че този среднощен рецитал беше събудил и 23-мата монарси погребани в огромната и заета с това да впечатлява катедрала на Леон.

Преди това дълготрайно солово изпълнение,  през деня будни и с широко отворени очи ни държа и самият град Леон.

Трябва да отбележа, че това е един  много уморителен град. Почти колкото двойна смяна в мина за добив на въглища. Това го разбрахме още с влизането в града.

Mansilla de la Mulas  – Leon – 18.2km

Разстоянието в този участък не беше нещо особено голямо и труно за извървяване. Някакви си осемнайсет километра. Това се счита направо за почивка в сравнение с други разстояния, които изминава за ден един пилигрим.

След като пристигнахме  Леон и се настанихме, с Дани решихме, че сме длъжни да обиколим града.

А в Леон има много за обикаляне. Ето защо без никакво усилие си наваксахме липсващите ни километри за деня. Че и от горе.

За Леон мога да кажа, че е град, за който един ден си е направо отбиване  на номера. Ще трябва да прекараш дълги години там ако искаш да ти омръзне като коледен плейлист на радио, звучащо в празен пернишки ресторант със стара слава и също толкова стара мазнина.

Вечерта преди да си легнем получихме вечеря с програма. С Дани станахме свидетели на това, как една монахиня от блага женица с топъл поглед може да се превърне в строг надзирател.

Женицата в черно влезе в спалното помещение определено за ползване от млади момчета, с цел да ги покани на вечерната меса в параклиса към манстира. След малко се чуха викове, а виковете бяха последвани от разбягали се като хлебарки от рязко светната лампа младежи.

Момчетата бяха изловени да пият вино в спалното помещение. След като видях изкривените от страх лица на тези млади момчета, реших, че за нищо на света не смятам да наруша каквото и да е правило в това алберге.

В четири и половина будилника звънна и ние с Дани започнахме да си събираме багажа.

И тогава хъркането спря.

Бяхме успели да събудим до сега непробудния собствени  на най-шумната носоглътка на иберийския полуостров. Последваха няколко неразбираеми слово-съчетяния на испански от до сега хъркащия пилигрим.

По тона с който бяха овкусени думите разбрах,  че не са думи, а по-скоро ругатни и че човекът  не е много щастлив  от факта, че сме прекъснали хъркането и спането му.

Скоро след това, напълно окомплектовани с Дани вече вървяхме по улиците на Леон.

Площадчето пред алберето рано сутринта.

По едно време пред нас на тъмните улички забелязахме двама души, които носеха раници и от тях висяха пилигримски миди.

Походката им издаваше, че знаят къде отиват и как да стигнат до там. Това беше добре дошло.  Да, след като не бяхме мигнали цяла нощ очите ни бяха свикнали в тъмното и виждахме ясно като сови, но все пак решихме да следваме двамата пилигрими вместо да търсим знаците на пътя. Голяма грешка.

Последвахме ги и те ни отведоха, но не на изхода на града а на перон на автогарата на Леон, където имаше автобус със запален двигател. Двамата пилигрими хвърлиха раниците си в багажника на автобуса и се качиха вътре.

Ние останахме на гарата абсолютно загубени. Все пак с помощта на малко технологии за около половин час се върнахме на пътя и продължихме към Hospital de Orbigo

В този момент бях сигурен, че е по-вероятно да се наспя прав и вървейки по „жълтия път“…

СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ

Остави коментар:

Може да харесате също