Бай дъ уей

До Сантяго де Компостела на четири крака – шотландският младоженец

Bercianos del Real Camino

… Двадесет и пет километра от както последният слънчоглед ни обърна гръб и аз вече се влачих по пътя толкова мудно, че можеше да бъда изпреварен дори и от здраво вкоренено в испанските земи маслиново дръвче.

Можеше да се каже, че не аз носих раницата, а раницата носеше мен и не и беше особено леко.

Слънцето така ми беше напекло главата, че усещах мозъка си като огромна, добре задушена гъба с масло.

Краката ми бяха на път да ми бият шута и да си намерят някой по-снизходителен и почиващ си пилигрим. Ако ги бях попитал, те биха останали в Sahagún, където в един парк с Дани направихме единствената за този преход почивка за багета с хамон.

Ходилата ми не се деляха на леви и десни, бяха се обединили срещу мен и доста упорито протестираха, че вършат цялата работа на това Камино. Не след дълго се видя краят на мъките им.

Два часа и половина след Sahagún влязохме в Bercianos del Real Camino. Малко градче направено от кал и глина.

След кратко лутане из това калено село се озовахме в двора на Albergue parroquial Casa Rectoral и там бяхме много приятно изненадани.

Половин час преди нас на същото това място беше пристигнала Лаура-пилигрината от Унгария, която в пърите дни на нашето Камино непрекъснато изпреварвахме и която изгубихме след Estella.

Равносметката за времето, през което не се бяхме виждали беше следната:
Лаура се беше сдобила с няколко нови познанства и два пъти повече пришки и мазоли. Според нея, ние с Дани бяхме загубили по пътя няколко килограма от собственото ни тегло а аз бях започнал да говоря много по-свободно, но също толкова лош английски.

Всъщност само аз си мислех, че това което говоря е Англйски език. Това беше някакво наречие, което наподобяваше стомашно къркорене с пакинстански акцент.

Час по-късно вече влязохме във владение на креватите, които щяхме да ползваме нощес. Пране, баня и веднага след това с Дани побързахме да отидем на кратка разходка из града.

Не търсихме кръчма, но я намерихме, което си беше добре дошло за този много горещ ден. Думите „Уна Сервеса, Порфавор!“ ми се изплъзнаха съвсем неволно от устата и внезапно станах горд собственик на половин литър студена бира.
В един момент реших, че съм тотално обезумял. Трябва да съм си загубил разсъдъка някъде по пътя.

Причината за това заключение беше, че ми се привидя истински шотландец в поличка да влиза в мъжката тоалетна на заведението.

Шотландец? С поличка? В тоалетната на кръчмата на едно от най-малките села в Испания?!!?

Трябвало е на това слънце да нося шапка а над шапката чадър, си казах аз и се огледах за извънземно, говорещо магаре и Елвис Пресли да посетят тази тоалетна.

Бях се притеснил за менталното си здраве, но напразно.

В последствие видението се повтори. Докато чакахме пред едно малко селско магазинче сиестата да свърши и да се заредим с някои стоки от първа необходимост, същият този шотландец в поличка излезе от една къща.

Заговори се с моторизиран местен пенсионер и малко след това костюмиран испанец паркира при тях лъскав ретро-автомобил. Други хора в костюми и приповдигнато настроение влизаха и излизаха от къщата.

Всичко се изясни. Щеше да има сватба.

Шотландецът не беше плод на моя болен мозък, не беше мираж а съвсем истински. Очевидно си беше избрал някоя испанска Долсинея.

Успокоен, че обезумяването ми се отлага за друг ден се прибрахме в албергето, за да помогнем в приготвянето на вечерята.
Albergue parroquial Casa Rectoral беше донативо, което значеше, че за подслона и храната всеки пилигрим дава колкото иска и ако иска.

Вечерята също беше безплатна, но домакините разчитаха на гостите на албергето за помощ при приготвянето ѝ.
Повечето пилигрими бяха предпочели да посетят месата, вместо да готвят и постъпиха много правилно. Трябваше да се помолят за божията милост понеже аз бях един от ентусиастите, които се включиха в готвенето.
Сега е момента да съчувствате на хората, които са яли от тази вечеря.

По време на вечерята ни раздадоха по един лист с текст на песен. Трябваше да пеем нещо като химн на това алберге. Аз категорично отказах да пея. Беше напълно достатъчно, че готвих. Ако бях запял, песента ми щеше да послужи като контролен изстрел в челото на оцелелите от супата ми.

Иначе молитвите на хората трябва да са свършили работа и да са били чути, защото до колкото знам на сутринта са се събудили точно толкова пилигрими, колкото бяха заспали вечерта.

СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ…

Остави коментар:

Може да харесате също