Бай дъ уей

До Сантяго де Компостела на Четири Крака – Войната на жълтите стрелки

Leon – Hospital de Orbigo 24 km.

Леон е от градовете, които пиригрим напуска много трудно.

Човек никога не е готов за това и обикновено това се случва без нито една  капка желание.

По същият начин се чувствах и аз. Нямах нищо против да изкарам още известно време в Леон. Искаше, а и все още ми се иска, един ден да мога да кажа: „В Леон изкарах по-голямата част от живота си.“

Утехата в случая беше, че все пак не си тръгвахме от  Леон, за да посетим Гара Бов. Тръгнахме си от този град, за да извървим оставащите ни 300 километра до Сантяго де Компостела.

Този факт направи излизането по-лесно, както за Дани, така и за мен.

Имах известни подозрения, че пътят към Сантяго щеше да даде още поводи за радост на окото, стомаха и душата и ето, че вече се вървяхме или поне се опитвахме да вървим към Hospital de Orbigo – малко градче, което бяхме избрали с Дани за следваща спирка.

Тръгването, както знаете, започна със фалстарт.

След като неволно се отклонихме от пътя и посетихме местната незабележителност – Леонската автогара, ние направихме всичко възможно да се доберем отново до пътя маркиран с жълти стрелки.

След известно лутане из някакъв краен квартал забелязахме една жълта стрелка. Няколко метра пред нас изскочи още една… и една на електрическия стълб,…. последвана от една на тротоара. Последната беше доста крива, от което можеше да заключим, че е рисувана от лекар. Стрелките зачестиха  и не след дълго настигнахме прилична група пилигрими, които очевидно си бяха поспали доста повече от нас, бяха закусили и едва ли са пропуснали и сутрешното топло и ароматно кафе докато ние правим трипстърска обиколка на скучните места в Леон.

В ляво или в дясно…

Градът свърши с нещо като промишлена зона.

В последствие се оказа, че Леон отдава е свършил и ние без въобще да разберем сме преминали в следващото градче Virgen el Camio. Това е нещо като село Герман за София. Или обратното. Може да се каже, че Герман свършва със София.

Там, където къщите свършиха Camino de Santiago получи раздвоение на личността.

Да, на това място пътят се раздели на две: официалният маршрут, който се движеше по досадната и до болка позната на всеки пилигрим автомагистрала N 120 и алтернативният маршрут, който странеше от асфалтовия мастодонт, беше малко по-обиколен, но значително по-спокоен.

Алтернативният маршрут, който ние избрахме, ни накара дълги часове да вървим през нищото.

Това беше най-хубавото Нищо, през което бях преминавал. Под „нищо“ разбирам място, където човешката ръка вместо да оставя непоправими следи в околната среда след себе, си е занимавала с това да държи бутилка с вино, да свири на акордеон или да ръкопляска на танцуваща Фламенко гореща испанка. Като казвам „гореща испанка“ нямам предвид такава с висока температура и други симптоми на Грип.

Жителите на това Нищо се събуждаха часове, след като в големия град хората отдава бяха вече будни и по тъмно бродеха като живите мъртви към работните си места.

Тухлена могила засипана с пръст, за която нямам никакво обяснение. Нямаше и кого да попитам.
Интересен метод за саниране.

Трябва да си призная, че към края на пътя, колкото повече се доближавахме до Hospital de Orbigo, толкова повече се засилваше усещането, че градчето се отдалечава. В тази част от етапа краката ни вече искаха да се качат на конче на раменете ни и настояваха да бъдат сменени от ръцете.

Около три километра и кило пот от града станахме свидетели на ожесточена битка между две испански градчета.

В тази битка се използваха всякакви средства и най-вече жълта и сива блажна боя.

Направи ни впечатление, че в един момент жълтите стрелки започнаха да спорят помежду си. Едните, твърдяха че ние като истински пилигрими трябва да завием на дясно, а другите, че трябва да продължим на право.

И от двата лагера бяха дали много жертви. Десетки стрелки бяха заличени от лицето на земята със сива, черна или каквато са имали под ръка блажна боя. Някои стрелки, които сочеха направо бяха дорисувани така, че да ни подканят да завием вдясно.

Следите от тази война бяха толкова пресни, че ми идваше да сложа бележки с надпис „Пази Боята!!!“

Цялата битка беше заради нас с Дани. Дали ще се отклоним в дясно от пътя и спрем в градче, което е на километър в страни от пътя, или ще продължим към Hospital de Orbigo.

И тук се намеси навигацията и час по-късно с Дани се озовахме на красивият и огромен средновековен мост на Hospital de Orbigo.

СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ

Остави коментар:

Може да харесате също