Коледен Календар

#20 Йохан и Неговото Писмо – Пощальонът разказва историята си

…Вратата се отвори бавно. В рамката ѝ застана старият пощальон облечен още в  онази пижама нашарена с блед спомен за едро каре.

Лицето му изглеждаше още по-старо заради наболите бели косъмчета по брадата му.

Той се наведе бавно и мъчително и остави чиния  и чаша на земята до рамката на вратата.

„Не  лошо да закусиш. Не е кой знае какво, но тук, в сиропиталището ще ти се наложи да се радваш на това, което ти се даде. Всъщност може и да не се радваш, но не бива да се оплакваш!“ – каза пощальона на хлапето, което беше изкарало отстаъка от нощта гледайки през прозореца.

След като остави закуската на земята, пощальона се изправи доста трудно. Токова трудно, колкото се полага на човек, чийто кръст не е особено млад и здрав. Той понечи да се обърне и да си тръгне, но Йохан го спря.

„Искам да ми върнете писмото и да ме пуснете да си отида в къщи.“ – каза момчето.

„Не мога да те разбера. До сега бях останал с впечатлението, че много държиш да дойдеш тук. Два пъти само за едно денонощие нахлуваш в дома ми. Влизаш тук а нямам спомен да съм те канил на чай, кафе или за каквото и да било.“ – отговори му пощальона.

„Знаеш защо съм тук.“

„Знам. Защото си невъзпитан млад престъпник, който влиза в чуждите домове със взлом. И какво по-подходящо място за такива като теб, освен едно сиропиталище? Цялото село ще ми бъде благодарно, че съм го отървал от теб. А сега си изяж закуската. Ще ти трябват доста сили днес. Ако искаш да ти е топло, ще трябва да поработиш с брадвата, а тя май тежи колкото теб!“

Пощальона отново понечи да си тръгне,но Йохан се стрелна от към прозореца и успя да хване края на нощницата.  

„Трябва да знам!“

„Не, драги. Трябва да си изядеш закуската. Трябва да си държиш езика зад зъбите и трябва да спреш да ми досаждаш?“

„Трябва да знам какво в моето писмо ви ядоса! Защо го взехте и вместо в пощата, от където да продължи да пътува , го донесохте тук?“

„Ти си едно много досадно хлапе!“ – измърмори пощальона и влезе  в спалното помещение и затвори вратата след себе си –  „Явно ще трябва да ти разкажа ако искам да спреш да ми досаждаш.

Ти не трябваше да знаеш за Коледните празници. Никой не трябваше да знае. Бях се постарал този празник да изчезне. И той наистина беше забравен, докато не се появи твоето писмо…“

„Да бъде забравен?“ – попита Йохан.

„Точно така, да бъде забравен. Завинаги!“

„Защо човек може да поиска един празник да бъде забравен?“

„Всичко започна още когато бях дете. Доста по-малък, от колкото си ти сега. Родителите ми ме бяха зарязали пред онези железни врати на това сиропиталище. Тогава тук все още гъмжеше от нежелани деца.  Ние не трябваше да се пречкаме на родителите си, на съседите им… на никого. Захвърляха ни зад тази ограда, където живеехме. Тук учихме и тук работихме.

Тогава, точно по това време на годината беше най-хубаво. Всички празнуваха Коледа. Украсяваха елхи, пееха коледни песни по улиците а децата пиеха писма със своите желания на  Дядо Коледа. Тези писма стигаха до него и той без много да се пазари изпълняваше тези желания.

И аз пишех писма до Дядо Коледа.

Всяка година, но моите писма така и не стигаха до него. Моите писма даже не стигаха до пощальона. Наставниците и надзирателите ни не си правиха труда да ги пускат. Така гледах как другите деца празнуват и се радват на празника а аз просто не съществувах.

Постепенно това сиропиталище започна да се опразва. Едни от децата избягаха, други ги взеха родителите им, трети просто бяха пораснали  и си тръгнаха, за да работят за себе си. Аз останах последен когато кмета реши да закрие този дом.

Аз просто останах да живея тук. Това изоставено място си остана мой дом, но ако исках да оцелея трябваше да си намеря работа. И тогава ми се отвори възможност да стана пощальон…“

„И сте започнали да криете писмата до дядо Коледа?“

„Бързо схващаш! Трябваха ми десет години, докато направя так, че нито едно писмо до Дядо Коледа да не напусне селото. Десет години и хората загубиха вяра в празника. Коледата изчезна и скоро след това беше напълно забравена!“

„Значи, в онази стая са всички онези писма, които …“

„…които не позволих да стигнат до Дядо Коледа. Точно както и моите писма не стигаха много далеч. Те свършваха в камината на разсилния! Стига приказки. Яж, че има работа!“

Пощальона стана, и излезе от стаята,…

СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ

Остави коментар:

Може да харесате също