Има едно изречение, от което получавам алергични пристъпи, забелване на очите и кратък гърч. За съжаление, това е много често срещано словосъчетание и то звучи така:
„Ако трябва да съм честен… „
Не мога да понасям тази среща на категорични, красиви и колебливи думи, но следващият текст ще започне точно с това изречение.
Ако трябва да съм честен, ще бъда, но точно сега много ми се иска да не съм и внесто това да съм интересен, забавен, симпатичен и красив балкански субект, който обикаля из Италия.
Ако трябва да съм честен ще кажа, че не ми е възможно да бъда красив, отдавна не съм бил забавен, а симпатичен може и да съм бил.
Минало свършено време.
Остава ми да бъда субект, който ще започне така:
Ако трябва да съм честен, трябва да кажа, че заминах много неподготвен за моето първо пътуване из Италия.
Всъщност, изобщо не вярвам, че е възможно някой да бъде достатъчно, много или поне малко подготвен за това, което го очаква там, където хората говорят предимно с ръцете си.
Еми, това е положението. Има неща, за които човек никога няма да бъде подготвен.
Представете си, че сте седнали на пейка на „Народен“ и някой сяда до вас и ви казва:
„Готов съм да вляза в химическа тоалетна в София!!!“ …
Този човек или съществува само във въображението Ви или лъже мазно, гледайки втренчено в очите Ви!
Тази лъжа е по – дебела от котката ми, а ако трябва да съм честен, тя има много тежка стъпка. Полилея на съседа трепери при всяко движение на мъркащото и неслабо четириного.
Следите ле ми мисълта? Абсолютно същото е с Италия.
Колкото си готов да влезеш в смръдлив пластмасов контейнер за уриниране, колкото си готов за своята смърт, или за стъпка върху елемент от LEGO в тъмното, което си е много по-болезнено от смъртта, толкова си готов за Италия!!!
За тази страна може да чуеш, прочетеш и гледаш много, но никога няма да си достатъчно подготвен за това, което ще премине през сетивата ти. Никога няма да си достатъчно подготвен за всичко, което може да ти се случи там, където красивото е навсякъде. И сега е момента да ви предупредя, че има места, където освен красиво, е и достатъчно, да не кажа – прекалено вкусно!
Първото нещо, което ме посрещна много шумно в Болоня, като не броим една объркана сръбкиня, която ме прегази с колелата на своя свръхбагаж, бяха крясъците на милионите цикади.
От тях човек не може да си чуе мислите. Аз, като си знам мислите, е по-добре да не ги чувам.
Крещенето на тези насекоми от семейството „полутвърдокрили“ могат да те накарат да хванеш следващия възможен полет и да се прибереш в София, ама тогава се сещам, че там ме чакат звуците от скандалите на съседите от ляво, неделната бормашинка на съседите от дясно и уредбата на съседите от долу.
Естествено, предпочетох да остана при италианските Цикади, да свикна с звуците им и да се радвам, че нямат нищо общо с познатия до болка софийски фонов шум.
Шумът от Цикадите може да се сравни само със звуците, които издава едно малко кръстовище в Доминиканската република. Ушите ми могат да убият човек заради този звук. Но за всичко това ще разказвам друг път.
Точно сега се питам, защо Цикадата е насекомо от семейство „Полутвърдокрили“? Аз бих ги причислил към семейство „многошумнокрили“! Или към семейство Гугови от първи етаж. Те също не са впечатляващо „тихи“.
Е, обърнахме достатъчно внимание на италианските Цикади и седнахме в едно затънтено кафене на две преки от гарата, където отпих една глътка от едно най-обикновено кафе и тогава….
… тогава спрях да чувам цикади, Всичките ми сетива спряха да работят. Уши, очи и нос си взеха си неплатен отпуск, за да може езикът ми да се наслади на истинското италианско еспресо…
Ето така, на четиридесет и седем години,след като бях изпил поне еди язови Искър с „кафе“ открих КАФЕТО…
Едно беше ясно. Аз може и да си почина по време на тази италианска ваканция, но за сетивата ми, това ще се окажат едни доста натоварени дни.
