Няма нищо по-хубаво от това, след дълъг и уморителен ден, завършил с пазар, да се прибереш… в кварталната кръчма.
Особено когато тази квартална кръчма не е онази неприветлива дупка в блока в ж.к. Илинден, ами е Mayes Time, която се намира на един от ъглите на кръстовището на улиците Дорсет стрийт и Фредерик стрийт в Дъблин.
Тук трябва да кажа, че именно заради тази кръчма, този ъгъл на това кръстовище ми беше един от любимите ъгли в Дъблин. Останалите три кьошета на това кръстовище бяха лишени от кръчми съответно и от чар. Много тъжно, но това е факт, с който трябва някак да продължим да живеем.
По принцип, кьоше в Дъблин без пъб, си е кьоше в неравностойно положение. И това, че тук точно три от кьошетата бяха такива, беше изключително странно явление. Мисля, че става дума за някаква аномалия, причините за която трябва да бъде внимателно изследвани.
Още по-хубаво става, когато влизаш в тази квартална кръчма уморен, не от работа в магазин за марокански сувенири на улица Шишман, ами умаломощен от дълга разходка до фара на Дъблин. Разходка, която освен, че ни умори достатъчно, ни напи прилично и намокри здравата.
След това ходене по най-дългия кей, който бях виждал, до фара и след като преминах през поне три годишни времена, аз влязох в доста пълния квартален пъб. Хората в него гледаха мач и пазенето на тишина беше последното нещо, с което им се занимаваше в момента. Но въпреки мача и поредното положение пред едната футболна врата, изведнъж в този пъб стана тихо. На тази тишина би завидяла всяка една библиотекарка по тази земя. Освен, че тишината беше превзела този пъб, усетих още нещо изключително необичайно.
Вместо да гледат телевизионните екрани, в които две дузини футболисти се бореха със зъби и нокти за победа и вниманието на публиката, всички гости на заведението бяха извили врат и бяха залепили очите си върху мен, а аз в този момент съвсем не бях футболист, който вкарва гол.
Никога до сега не се бях чувствал толкова интересен.
Не ми отне много време, за да разбера, кое в моята скромна персона беше причината, за привлека вниманието на всички пияни ирландци по този начин. Трябваше само да извъртя глава и да погледна отражението си в едно от многото огледалните рекламни табла на бира Гинес, които висяха на всички стени в този Пъб.
Тогава видях жалката картинка на един доста уморен и жаден човек, но не това беше шокирало местното население. Този човек в огледалната реклама държеше в ръцете си два големи и прилично пълни найлонови плика, които крещяха в тишината: „Гледай го този. Това е турист. Турист от източна Европа, който сега ще поиска едно шкембе.“
Тези торби бяха брандирани с логото на най-популярната марка туристически магазини за ирландски сувенири в Дъблин.
За моя радост един гол, който обърна резултата в мача отвлече вниманието на местното население от балканския нашественик. Използвах момента да си намеря достатъчно закътано място, да закача торбите на стола и да ги прикрия прилежно, закачайки върху тях якето. Веднага след това се озовах на правилното място в точния момент. А именно на бара.
Срещу мен беше бармана, а до мен, на съседния бар-стол дремеше местен жител, който изглеждаше толкова стар, че сигурно помни пейзажа от времето, когато на това място не е имало тухла върху тухла.
Гледах го известно време и установих, че нищо не може да го събуди. Толкова сладко спеше, че реших, че този човек сигурно има вместо креват, бар в спалнята си. В противен случай няма да му е удобно и няма да може да мигне.
Имаше моменти, в които леко се накланяше на една страна и точно си казваш, че ей сега ще загуби равновесие и ще се сгромоляса пред бара и старецът рязко се връща сред живите, повдига си халбата, отпива и се връща към сладката си дрямка.
Оставих човека да блаженства и се обърнах към бармана с молба да получа един пайнт Гинес. Преди да пристигна в Дъблин имах достатъчно време да отрепетирам изречението, което се използва за поръчване на Гинес и се представих чудесно.
Бармана веднага се зае да гони въздуха и сушата от халбата. Напълни я с тъмното пиво и я остави на решетка пред мен. Ето, че деня щеше да получи страхотен финал, защото всичко е добре, когато свършва … с един пинт Гинес.
Когато светло кафявите мехурчета се събираха за среща на върха на чашата, лигите се предадоха на гравитацията и потекоха. Толкова силно потекоха, че ако не отпиех веднага от тази халба, имаше сериозна опасност да се дехидратирам до такава степен, че да бъда объркан със сухия режим в САЩ.
Ръката ми, която до сега нетърпеливо потропваше в бедрото ми се надигна над бара и посегна към халбата. Точно когато пръстите ми щяха да обгърнат чашата, усетих много силен камшичен удар по ръката ми.
Този удар дойде от посоката, където преди малко бях оставил да дреме онзи пра стар ирландец. Ударът беше придружен с категоричната дума: „Чакай!!!“.
Човекът до мен се върна почти от оня свят, за да ме спре преди да съм извършил непростимо светотатство с тази местна бира.
За да се наслади на бира Гинес, човек трябва да има малко търпение. Барманът не ми беше дал бирата. Беше я оставил, за да може пяната да се успокои и да спихне, за да може след това да ми долее от бира в освободеното от пяната място. Това им харесвам на ирландските бармани. Не ти сипват половин халба пяна и половин халба урина.
В този момент осъзнах още нещо. Дори и да не бях влязъл с торби от магазин за сувенири. Това, че не съм местен щеше да стане ясно веднага, щом ме видеха как общувам със свещеното им пиво Гинес.
Иначе много лесно ще разберете кой е правилния ъгъл на това кръстовище. Като начало, той не е остър. Не е и тъп, а е доста нежно объл. После ще видите рекламата над входа на този пъб, а тя си струва да бъде видяна. По цялата височина на облата фасада се вижда фигурата на Леополд Блуум – измислен герой на Джеймс Джойс, който е стъпил с единия си крак на тюлен, а с другия е стъпил на главата на щраус и всичко това, за да нагласи часовника, за да показва, че е време за един Гинес. В същия момент един тукан лети към тази група с още две халби върху човката си.
